Вампир

За Антон Страшимиров (15.06. 1872, Варна - 07.12.1937, Виена) Роден в семейството на зидар, преселник от Разложко. 13-годишен напуска родния си град, скита из Добруджа, слугува в кръчми и кафенета, работи по тютюневи ниви и като словослагател, книговезец, бояджия. През 1890-1894 е начален учител из различни села във Варненско и Бургаско. Развива активна просветна дейност. Редактира в. "Глас от Изток" (Бургас). Увлича се от народническия социализъм. През 1895 заминава за Берн, Швейцария, слуша лекции по литература и география, запознава се с творчеството на X. Ибсен, А. Стриндберг, М. Метерлинк. Работил е като гимназиален учител във Видин (1898-1899), в Педагогическото училище в Казанлък (1899-1900); уволнен от педагогическото у-ще (заради спречкване с кмета) със забрана да учителствува. Участвува в македонското освободително движение като четник на Яне Сандански. Редактира в. "Реформи", орган на Върховния македоно-одрински комитет, и сп. "Звезда" (Търново), издава сп. "Културно единство" (Солун). През 1902 г. заедно с Т. Влайков и Ил. Георгиев е един от основателите и редактор на сп. "Демократически преглед". Първата му пиеса „Сватба в Болярово“ (играна през 1900 от драматичната трупа „Сълза и смях“) е сценична разработка на „Есенни дни“. Двигател на драматичното действие във „Вампир“ са първичните тъмни страсти, които изправят майка срещу дъщеря и тласкат героите към гибел. Автор е на комедиите „Мрак“ и „Свекърва“ (писана за откриването на Народния театър), и „Къща“. Във фарса „Пред Влахернските врата“ (1908) Страшимиров се връща към преексплоатираната тема за брака-сметка и властта на парите. Със сюжети от борбата за освобождение на Македония са пиесите „Прилепски светци“ и „Отвъд“. В стремежа си да създаде модерна драма — „Ревека“, „Към слънцето“ („Отрешени“), „Свети Иван Рилски“, „Над безкръстни гробове“, Страшимиров повтаря теми, идеи, мотиви, заети от Метерлинк, Ницше и Пшибишевски. На Антон Страшимиров театърът ни дължи името си „Сълза и смях”, което е парафраза на Страшимировото издание „Смях и сълзи”. „ВАМПИР” е... ...пиеса за жълтиците, за копнежите и за цената, с която плащаме привилегията, да бъдем различни. Пиеса за ръбовете по нас, за кривите ни дънери и опърпаните клонаци, за вампирите около нас... и в нас. Пиеса за любовта. Страшимиров не се занимава с оценки. Напук на традиционния християнския дуализъм (или шизофрения – както предпочитате), където етикетът поставен на реалностите е по-важен от самите реалности. Добро, зло, правилно, грешно... непрестанно поставяне на знаци плюс и минус... Страшимиров разказва. Дълбокият мрак, в който се лутат героите му, е не толкова белег на времето, колкото характеристика на човешката душа. Нелогични, ирационални, импулсивни и в любовта, и в омразата си, героите му търсят мястото си сред другите, и най-вече за сметка на другите. Всичко е оголено, автентично... документално. Човек се вглежда в себе си, и там, под изронената фасада на цивилизацията открива дивите импулси на копнежите и желанията, заради които е готов да отиде докрай. До своя край, до края на някой друг... А дали се е вампирясвало тогава по-лесно, от колкото днес... Не е сигурно. Аз не съм сигурен. Колко години са минали... сто, вече повече от сто. Ние сме различни, гайлетата и кахърите ни са различни, това дето ни тегли напред, онова що ни дърпа назад, е различно... Други са и дуварите помежду ни. Еднаквото е, че все ги има. И ако нещо ме стъписва днес, в нашия все по-малък свят, то е колко големи са били хората, когато са вървели по пътя си пеша, и с години. Това са героите на Страшимиров. Не добри или лоши люде, не прави и криви, а истински. Рошави, диви, големи като звездите по полето нощем. Някъде по пътя си един към друг, губим себе си. Някъде в очите на другите, където четем какво сме и не сме, губим усещането за това какво сме и не сме. Някъде между думите, сред които се лутаме, губим всичко онова, за което няма думи. Докато накрая – предадени и от самите думи – оставаме сами насред лабиринта, без спомен за началото, без представа за края... Голямата литература започва от тук. Започва от музиката, която думите, след всичките си предателства и изневери, все още носят. Великата литература размесва в палитрата си всички тези безсмислени думички-боички и рисува. Картини. Не това, което е добро или зло. Това, което е. Георги Михалков

DataBG is part of the MSKey Group media network